Work Text:
Едва когато Фред и Роше излязоха да посрещнат патрулката, а Иполит настани Луиз на един стол, Адел забеляза кръвта по ръката ѝ.
– Какво е това? – попита рязко. – От стъклото ли се нарани?
– Не е твоя работа! – сопна се Луиз. – Не се прави на загрижена!
– Няма значение дали съм загрижена или не, не можеш да останеш така. Иполит, имате ли аптечка тук?
Иполит я изгледа удивен.
– Тази жена е отговорна за половин дузина убийства и опита да убие дете, а ние ще се тревожим, че междувременно си е наранила ръката?
Адел се взираше в него, без да мига.
– Ще потърся аптечката – измърмори Иполит и излезе бързо.
– Какво се опитваш да докажеш? – попита Луиз. – Че не си предателка?
– Не съм предателка. Дай да видя. – Адел внимателно завъртя китката ѝ в белезниците и огледа порязаното.
– Предаде ме, а аз ти вярвах.
– Когато става въпрос за човешки живот, единственото предателство е отнемането му – Адел се изсмя късо. – Не мога да повярвам, че след всички хора, които си убила, изкарваш мен злодейка!
– А аз не мога да повярвам, че въпреки всичко, което съм извършила и решението ти да ме предадеш, сега ще ме лекуваш – отбеляза подигравателно русокоската.
Адел се сепна, но в същия миг влезе Иполит с аптечката. Подаде ѝ я и веднага се отдалечи, сякаш уплашен да не се зарази с нейната лудост. Ади като насън отвори металния капак и започна да избира материалите, които ѝ трябваха.
– Или си истински ангел на милосърдието... Което ми е трудно да повярвам, предвид как ме удари – продължи Луиз – Или наистина си се влюбила в мен...
Адел ядосано хлопна аптечката.
– Да, безумно и лудо те обикнах. Към никого не съм изпитвала нещо подобно. Направо обмислям да ти предложа брак – тя дръпна ръката ѝ и започна да почиства раната със спирт.
Луиз изсъска от болка, после се засмя.
– Признай си, че имаш чувства към мен. Защо избягахме от Роше в бара? Защо отвърна на целувката ми? Защо ме заведе на място, където никой да не може да ни открие?
– Защото исках да ми се довериш – Адел покри порязаното с марля и я залепи с левкопласт. Пръстите ѝ леко трепереха. – Знаех, че това е единственият начин да те хванем. Опитай да държиш раната чиста.
– Лъжеш.
– Че трябва да държиш раната чиста? Нищо подобно. Ако я замърсиш, те очаква инфекция.
– Че само си се преструвала. – Луиз се завъртя и срещна очите ѝ. Адел замря, хваната неподготвена. Искаше да откъсне поглед, но не можеше.
– Накрая помогна да ме арестуват, но онова, което имахме, беше истинско. Чувствата ти към мен бяха истински. Доверието ти в мен, желанието ти да бъдеш с мен... Нищо от това не беше преструвка. Преструваш се сега, заради тях – тя кимна към прозореца, през който се различаваха фигурите на Роше и Фредерик. – Защото те няма да разберат. Няма да те приемат такава, каквато си.
Адел бавно си пое въздух. Трябваше да си напомни коя е Луиз, иначе щеше да потъне в очите ѝ... и да открие себе си там.
– Знаеш ли, за момент наистина се колебаех дали заслужаваш да те вкарваме в затвора. Помислих си, че може би сме сгрешили и ти не си чак такова чудовище, за каквото те мислим. Но когато поиска да разбера къде е Лили, съмненията ми се изпариха. Ти си чудовище, Луиз. Че си натопила Фишер, че си излъгала Клое, че в пристъп на паника си убила Матийо, това човек може да разбере, дори да ти прости. Но че си косвено отговорна за три убийства, които си планирала хладнокръвно, и че се опита да убиеш едно дете... Това е прекалено.
– Не прочете самопризнанията ми, нали? – прошепна Луиз. В очите ѝ имаше сълзи. – Нищо не знаеш за мен.
Адел трепна.
– Защо? Какво имаш предвид?
Луиз не отговори и се извърна, но криминоложката застана пред нея.
– Какво не знам, Луиз? Кажи ми!
– Патрулката е тук – обяви Фред от прага и влезе, насочвайки се към тях.
– Луиз..
Луиз се изправи. Понечи да тръгне към вратата, после издиша и погледна Адел.
– Права си. Аз съм чудовище, но не си мисли, че знаеш всичко за мен.
– Какво не знам? – прошепна Адел.
– Щайнберг ме изнасили, Адел. Също както правеше пастрокът ми. Както ще стане и с Лили някой ден. Опитах се просто да ѝ го спестя.
– Хайде, мадам Дранкур – Фред сграбчи Луиз за лакътя и я задърпа навън.
Адел стоеше замръзнала. Внезапно се сепна и изтича до прозореца точно навреме, за да види как я качват в патрулката. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Когато колата потегли, тя заплака. Не плачеше за себе си или за Клое. Плачеше за онова нещастно, измъчено и изоставено момиченце на име Луиз Дранкур.
Прости ми, Луиз. Не знаех.